Зимата царуваше от своя красив дворец, всичко беше бяло, кристално и ледено в него – подът, по който се стъпваше, мебелите, които блестяха и бяха съвършено гладки, вратите, които се плъзгаха, сякаш са на ски. В замъка имаше ред и порядък, но не и в мислите на ледената кралица. Тя имаше една неосъществена мечта, за която често се сещаше – много ѝ се искаше поне за миг да почувства какво е топлина. Нейната сестра пролетта много ѝ беше разказвала за това – за усмихнатите хора, припичащи се на слънце, за свежата зелена трева, която расте под светлите лъчи, за разцъфващите дървета, които в своите цветове отглеждат новите плодове. Цялото това описание беше толкова красиво и вълнуващо, но на зимата ѝ беше отредено друго – тя виждаше природа, в която всичко е притихнало и скрито. Плодовете прибрани, листата на дървета окапали и летящи от зимните ветрове, хора, на които едва се виждат лицата. Нейният брат лятото имаше още по-стоплящи истории – за моретата и плажовете, препълнени с хора, за планините и неуморните туристи, наслаждаващи се на красивите гледки от високите върхове, за полетата, позлатени от узрелите житни класове. Есента пък често ѝ бе разказвала за пълните кошове с грозде, за яркооранжеви тикви и райски ябълки. За цветовете на дърветата, сякаш специално изрисувани от художник, за музикалния килим от листа, който се обаждаше след всяка стъпка…
Но дойдеше ли зимата, дойдеше ли снегът, всичко изчезваше. Тя знаеше, че е красива с чудните снежинки и техните невероятни форми, със снежнобелите пейзажи, ледените пързалки и забавните снежни човеци, но как ѝ се искаше само за миг да разбере какво е топлината, поне веднъж да се докосне до нея и да я почувства.
Уви, това не се беше случвало и тя продължаваше да върши своята зимна работа – измисляше нови и все по-красиви форми на снежинките, учеше ги не просто да летят, а да танцуват под звуците на вятъра. Често ходеше в залата с ледени предмети и измайстовяваше нови и красиви творения, но смрязяващо студени. В повече дни изпълняваше своите задължения с добро зимно настроение, като от всичко най-много очакваше едно кратко пътешествие.
В специален момент от своето зимно царуване (от края на декември до края на март) царица Зима получаваше възможността да слезе при хората. Това беше наистина вълнуващо преживяване за нея, защото усещаше, че хората знаят какво е топлина дори и през най-студените дни. От стотици години зимата беше тръгвала към Земята с големи надежди за малко топлина, но досега винаги се беше връщала в своя дворец с ледено чувство на тъга и самота.
Ето че и тази година дойде време за пътуването. Царицата на студа се приготви внимателно и понесена от ледената си карета, се отправи към Земята. Винаги когато слизаше надолу, след нея тръгваше ято от снежинки, които точно в този момент изглеждаха като небесни балерини. Всеки път Зимата попадаше на различно място. Сега каляската ѝ я отведе в малко селце, близо до планината. Зимата имаше три дни да бъде по-близо до хората. Тя се разхождаше по улиците и до късно вечерта наблюдаваше мунувачите, които бързаха да се приберат по своите домове. Зимата беше невидима за тях, хората можеха да я усетят само по хладината, която винаги витаеше около нея.
Накрая на деня остана сама навън в студа, но той не беше никакъв проблем за нея. Разбира се, тя очакваше с трепет да дойде новият ден и бавно крачеше в покрайните на селото. След всяка стъпка оставяше след себе си необикновени следи с формата на снежинки коя от коя по-прекрасни. Не след дълго стигна до едно заледено езеро, реши да го обиколи и докато се разхождаше, намери един много красив син шал на снежинки. Някой го беше загубил. Тя се зачуди какво да направи, поогледа се наоколо, всичко беше покрито със сняг. Отправи поглед нагоре, спомняйки си за своя леден дворец, очите ѝ проблеснаха и започна да майстори нещо с ръцете си. В края на нощта беше направила прекрасна ледена фигура с формата на дете и на нея закачи шала. Така той се забелязваше по-добре, нямаше опасност да потъне в снега и може би щеше да бъде намерен.
С идването на деня Зимата се отправи към селото, за да бъде по-близо до хората. През това време едно момиче се беше запътило към езерото, защото предишния ден някъде там си беше загубило шала. Вървейки, то забеляза необикновените снежни следи и много се впечатли. Дълго ги разглежда и му се струваше, че сякаш някой художник ги е изрисувал. Те наистина изглеждаха толкова красиво и всички бяха различни. Момичето започна да ги следва и не след дълго стигна до езерото и творението на Зимата. Тя видя своя шал и толкова много се зарадва, но вълнението ѝ беше още по-голямо от фигурата и необикновените снежни стъпки, които бяха навсякъде. Момичето се огледа, но наоколо нямаше никого, а толкова много искаше да разбере как ли се е появила тази красота и кой е направил всичко това. За съжаление беше време да се прибира вкъщи.
Зимата дори не подозираше за интереса към нейните стъпки и леденото ѝ творение. През целия ден тя беше обикаляла селото, но отново не беше успяла да разбере какво е топлината. Тъгата ѝ се увеличаваше. Скоро трябваше да се върне в своя леден дворец и сякаш и този път нямаше да е постигнала мечтата си. Тя цяла нощ остана в селото, загледана в светещите прозорци на къщите. Когато и последният изгасна, Зимата се загледа към звездите, чакайки утрото…
За момичето със синия шал нощта минаваше по необичаен начин. От вълнение тя дълго време не можеше да заспи и мислеше за това, което беше видяла. Ледената фигура беше пред очите ѝ, снежните стъпки също. Кой ли беше този чуден творец? Момичето загаси много късно лампата, но стана от леглото и погледна към звездите, не след дълго се усмихна така, сякаш получи добра идея. На сутринта се събуди по-рано от обикновено. Тя си беше помислила, че този, който обича и твори толкова хубаво в белия, но студен сняг, би се зарадвал на бял, но топъл подарък, за изненада и за да е здрав. Детето приготви с голямо старание всичко, опакова го в красива синя кутия, по която нарисува снежинки, и излезе от вкъщи.
Преди да отиде на училище тя се отби до мястото с ледената фигура. Момичето много се надяваше да срещне тайнствения творец, но наоколо нямаше никого. Детето изчака малко, но беше време да тръгва, затова отвори раницата си, извади от нея своя подарък и го остави до ледената фигура с надеждата, че непознатият творец ще го намери.
В този ден за царица Зима беше време да се върне в своя леден дворец и тя се беше запътила към езерото, където щеше да долети нейната каляската. Очите ѝ изглеждаха тъжни. Искаше се ѝ се да остане още, защото знаеше, че на Земята дори и да е студено, има топлина, но времето ѝ тук изтичаше. И кой ли би я поканил в дома си, та нали би вледенила всичко? Ледената царица вървеше умислена, навела поглед надолу. Така тя стигна до мястото, на което вече я очакваше нейната ледена каляска. Тя се качи и даде знак за тръгване. Каляската се издигаше бавно и Зимата за последен път погледна надолу за сбогуване. Тогава очите ѝ се спряха на ледената фигура и тя видя, че до нея има оставено нещо, а шалът не е там. Какво ли беше това? Тя даде знак за връщане. Слезе бързо от каляската и се отправи към фигурата. Изненадата ѝ беше наистина голяма, когато съзря красивата синя кутия с нарисувани снежинки, подобни на нейните стъпки. Огледа се хубаво, но наоколо нямаше никого. Помисли си, че този подарък може да е за нея, да го отвори ли? Толкова силно искаше да разбере какво има вътре, че накрая се реши. Ръцете ѝ не трепереха от студ, а от вълнение. Много внимателно надникна в кутията и в нея видя чудни дарове. Тя извади една все още топла бутилка, на която имаше надпис:
“Бутилка с бяло като сняг мляко и златен като звездите мед – за стопляне и здраве”.
Когато я отвори, усети прекрасен аромат. Разбираше, че някой е пожелал да се погрижи за нея, за нейното здраве с мисълта, че млякото е вкусно, дава сили, носи здраве и е бяло като сняг. Очите на Зимата искряха от изненадата, но това не беше всичко. В кутията имаше и малък бял плик. Снежната кралица го взе в ръцете си и отвътре извади красиво листче под формата на снежинка, на което беше написана една единствена дума – “Благодаря”.
Никога дотогава Зимата не беше изпитвала подобни чувства, цялата сияеше. Струваше ѝ се, че в този миг сякаш разбира какво е топлината, дори я усеща… със сърцето си, което биеше много силно. Ледената царица усети онази топлина, която хората си даряват с добри постъпки, загриженост, благодарност и мили думи. Това знание бе толкова ценно и важно за нея. Тя беше постигнала своята мечта. За първи път зимата плачеше, но от щастие. Сълзите ѝ падаха по белия сняг и го разтапяха. Доволна и благодарна, тя взе своята синя кутия със снежинки, отпи от млякото и допря листчето с думата “Благодаря” до сърцето си, а после се качи в своята каляска и отпътува към ледения си дворец. Няколко дни по-късно на мястото, на което сълзите на Зимата бяха падали, поникна първото кокиче…
Ако приказката Ви е стоплила и бихте искали да я споделите с децата, може да я свалите оттук. Освен текста във файла има и стоплящи творчески занимания.
Автор: Велина Ортакчийска
Материалът се реализира в партньорство с Национална асоциация за здравословно хранене на децата