Приказката е написана по повод една задача, която заръчах на децата. Помолих ги да напишат история на дръвчето какво му се случва през четирите сезона. Включих се и аз в тази приятна дейност – сътворяване на приказки и представянето им пред децата.
Старата круша се радваше на пролетно слънце и размишляваше за много неща. Беше преживяла толкова разнообразни моменти. Покрай нея бяха минали стотици хора, които през лятото се радваха на сенчестата ѝ корона, през есента вкусваха от прекрасните ѝ плодове, зимата се възхищаваха на снежните ѝ клони, а пролетта се омайваха от аромата на цветовете ѝ. Беше ставала дом за толкова много птици, а хилядите пчелички, които се докосваха до цветовете ѝ, създаваха много хубав и уханен мед.
Тя беше доволна и щастлива в спомените си, радваше се на богатствата, които притежаваше. Някой би се зачудил какви ли са те, като това е една обикновена круша, но старото дърво беше богато на добрини към хората със своите златни круши, към птички със своя уютен дом и към другите дръвчета. Радваше се, че може да даде, но и получаваше много. Благодареше за грижите на природата, благодареше на хората, които беше чувала как се възхищават от сладките ѝ плодове и от уюта, който създава със сянката си, благодареше за толкова много неща, че трудно можеше да се изброят.
Понякога се сещаше за детството си и в тези моменти винаги изникваше един много специален момент. Когато беше малка, изглеждаше много крехка и не познаваше ритъма на природата. Първата зима, която преживя, беше много специална за нея. Силно се изплаши, че остава без листа и си помисли, че загива. Студът сковаваше крехките ѝ клони, тя трепереше, вятърът бушуваше и разклащаше бурно всичко. Слънцето се показваше рядко, звездите също. Бедната малка круша мислеше, че ще загине. Един ден от небето заваляха ледени малки кристалчета, които направиха клоните ѝ бели и красиви и всичко около нея беше бяло. Тя се зачуди какво е това и получи отговор:
– Ние сме снежинките, малка крушо! Нашата майка зимата ни изпраща, за да покрием земята със сняг. Снегът, макар и студен, ще топли житните зрънца, както и теб. Не се страхувай от студа, имай вяра, сега твоите коренчета са на топло в земята и те ще растат и ще ти дават сили. Радвай се на зимата, защото колкото повече дъждове и снегове валят, толкова повече вода ще има за годината. Зимата е студено и мрачно, но точно в нейното начало денят започва да расте и хората се радват, че светлината става все повече и цялата природа се подготвя за нов разцвет. Бъди внимателна и очаквай знак, че зимата свършва. Един наш бял приятел ще се покаже и това ще означава, че ще дойде друг сезон.
– Кой? – казала малката круша.
Снежинките не ѝ дадоха отговор, а започнаха да пеят своята снежна песен.
Малката круша беше по-спокойна, наблюдаваше как хората са много добре облечени, децата се пързалят с шейни и се радват. Това и нея я радваше. Така времето минаваше, снегът се стопи, дните наистина ставаха все по-дълги, усещаше се все по-силно топлината на слънцето. И един ден малкото дръвче забеляза, че на черната земя има едно бяло петънце, но не беше сняг и имаше зелени листенца.
Крушата се престраши и го заговори.
– Добър ден! Надявам се, че не Ви безпокоя! Бих искала да си поприказваме, ако е удобно за Вас?
– Да, разбира се – отговори бялото петънце.
– Аз за пръв път Ви виждам и ще се радвам да се запознаем и да ми разкажете повече за Вас?
– Радвам се да се запознаем, аз съм бялото кокиче. Зимата свършва и съм изпратено от моята майка пролетта да покажа на хората, че скоро идва новият сезон.
– Нов сезон? – отвърна старата круша.
– Да, бъди търпелива, мила крушке! Скоро те очакват много слънчеви приключения.
Крушата се зарадва и си обеща, че ще чака търпеливо да види какво ще се случи.
Не след дълго усети, че има промяна в нейните клони, бяха започнали да се показват малки пъпчици, благодарение на слънцето, което стопляше всичко наоколо. Забеляза, че промяната не е само в нея, беше се появила зеленина по поляните. Освен кокичета, забеляза и други прекрасни цветя, другите дървета също започнаха да се раззеленяват. Пролетта дойде и донесе свежестта и аромата, който само тя може да сътвори. Хората се разхождаха с грейнали усмивки, нямаха шапки по главите. Някои неуморно работеха в градините и засаждаха зеленчуци – домати, краставици, картофи и други. Сега беше времето.
Царството на пролетта беше толкова цветно, ароматно и вълшебно, че пчелите жужаха трепетно и правеха най – вкусния мед.
Първата пролет на нашата круша беше прекрасна. Времето ставаше все по – топло, дърветата все по – зелени, полянките, пълни с хора. Малкото дръвче имаше нужда от много вода, за да може да изхрани своите листенца. Валяха дъждове, които помагаха, но и хората се стараеха и поливаха понякога растенията. В пролетта всичко се събуди за нов живот.
Измина известно време и дръвчето забеляза, че по-големите от него имат странни образувания сред листенцата, хората често се спираха край тях, откъсваха ги и слагаха в кошници. Крушата огледа себе си, но по нея имаше само листенца, а и никой не ѝ обръщаше кой знае какво внимание. Малко се притесни, опита чрез коренчетата да изтегли още повече вода за листенцата, но нямаше резултат. Искаше ѝ се да бъде като по – големите, но не знаеше как. Тогава се престраши и реши да попита една възрастна ябълка, която беше до нея.
– Извинявам се, дали е удобно да Ви попитам нещо? – каза с тих глас дръвчето.
– Да, разбира се – отвърна учтиво ябълката.
Виждам, че сред Вашите листа има малки кръгли топчета, а сред моите няма нищо. Как мога се сдобия и аз с такива?
Старата ябълка се умихна и се обърна с нежност и внимание към неопитната круша.
Това са моите плодове, лято е и те сега зреят. С всеки ден растат по мъничко, благодарение на водата, светлината, въздуха, почвата. Преди да започна да давам плодове, мечтата на всяко дръвче, години наред аз се подготвях. Зимата ме учеше на търпение и издръжливост, тогава укрепваха моите сили и смелост, всяка пролет листенцата ми ставаха все по – зелени и здрави. Това беше времето, в което събирах надежда и вяра, че ще успея. Много ми помагаше за това светлината. Лятото гледах как растат плодовете на по-възрастните дръвчета и се учих много от тях. Поемах, колкото можех повече светлина и вода, защото така ми казваха, че стават най-хубавите плодове.
– А после, какво става после – нетърпеливо отвърна малката круша?
Тогава старата ябълка ѝ каза да бъде търпелива, да се радва на лятото и да прави това, което е най – полезно през този сезон, а когато дойде другият отново ще говорят.
Малката круша послуша съвета на по-възрастното дърво и през цялото лято поемаше сили от природата и наистина порасна много. Тъй като си постави за цел да бъде много наблюдателна, забелязва, че денят отново се скъсява и природата започва да се променя. Изчака няколко дни и отново се обърна към старата ябълка.
– Забелязвам, че има промени! Твоите плодове са станали толкова големи и червени. Може ли да ми обясниш всички тези неща.
– Да, разбира се, с най – голямо удоволствие, но нека да изчакаме един много специален ден. Тогава с радост ще споделя моите знания.
Изминаха няколко дни и ябълката заговори малката круша.
– Е, днес е много специален ден, денят е равен по брой часове на нощта, в този ден (22 септември) се смята за началото на есента. През този сезон ще видиш много промени. Той е известен със своята щедрост, отплата и красота. Хората, които са отглеждали плодове и зеленчуци, прибират своята реколта. Ние, ябълките, сме щастливи, че сме отгледали прекрасни и полезни плодове, които да послужат и на малки, и на големи. Цяла година сме работили и сега нашите плодове ни радват много, защото с тях се чувстваме полезни.
– А защо някои плодни дръвчета вече нямат плодове?
– Защото при някои плодовете узряват по-рано и те вече си почиват.
Малката круша беше много впечатлена. Имаше още толкова много въпроси.
– Какво още предстои през есента? – попитата тя старата ябълка.
Предстои ни подготовка и промяна! Ще се преобразим всеки със своя цвят – някои ще придобият жълт цвят, други червен, трети кафяв, ще има и зелени дървета. Есента е като парад на цветовете и е толкова красиво. Ще започне да става по-студено и за да можем да се справим със зимата, нашите листа ще окапят, ние няма да имаме възможност да се грижим за тях, клоните ни ще спят под зимната покривка, коренчетата ще растат.
Малката круша беше толкова доволна от тези разяснения. Тя се чувстваше още по-уверена и спокойна, защото си беше намерила истински учител, който ѝ помагаше да научи много неща. Беше много доволна, че с тези знания, ще успее да се справи още по-добре с всички предизвикателства и вярваше. Мъчеше я още един въпрос и си позволи да го зададе.
– Бих искала да те попитам и още нещо? Може ли?
– Да, разбира се, заповядай!
– Кога и аз ще започна да давам плодове?
– О, прекрасен въпрос! Всяко младо дръвче си го задава. Всичко ще стане постепенно, първо е необходимо да научиш много неща, да преминат няколко пъти всички сезони. Да следваш насоките, които получаваш и да имаш много търпение и желание. Не винаги ще ти бъде лесно, но не губи надежда и продължавай въпреки трудностите. Тогава вярвам, че ще създаваш най-сладките, сочни и прекрасни плодове и ще бъдеш щастливо дръвче.
Малката круша потъна в мълчание, едно листенце падна от клоните ѝ. Есента беше дошла, а с нея и период на нови знания и предизвикателства…
След толкова години вече порасналато дърво с трепет си спомняше тези първи стъпки в живота и в знанията. Благодареше за всичко научено и сега освен, че даваше прекрасни и сладки плодове учеше и по – малките дръвчета. Разказваше им колко устойчиви и смели е необходимо да бъдат през зимата, колко благоуханни и жизнени през пролетта, колко работливи да бъдат през лятото, за да могат да създадат най-сладките плодове и винаги има напомняше за щедростта на есента. Старата круша беше любимата учителка на младите дръвчета и те винаги си пишеха домашните, които им даваше. 🙂
Велина