Някога отдавна се родиха две деца – момче и момиче, близнаци. Те живееха заедно със своите родители в малък град. Двете деца бяха задружни и успяваха да се допълват в нещата, които сътворяват. Момчето беше с добър характер, внимателно и сръчно, а момичето проявяваше голяма щедрост.
В началото на лятната им ваканция те правиха планове какво ще правят и много се ентусиазираха от идеята да сътворят малка книжка за доброто и лошото. Нарекоха своя експеримент пакост – добрина и решиха, че известно време ще редуват тези две неща и после ще запишат това, което се е случило. Започнаха подготовката, приготвиха сандвичи, взеха си бутилки с вода и шапки и тръгнаха, за да излязат навън и направят някоя беля, а след нея добрина.
Запътиха се към любимия си градски парк и поседнаха под старата финикова палма. Както всяка година и сега дървото беше покрито с плод и фурмите зрееха под топлите слънчеви лъчи. Скоро щяха да са готови и да носят сладост на всички минаващи.
Децата погледнаха нагоре към дървото. Листата на палмата излизаха от ствола подобно лъчите на слънцето, а фурмите на дървото бяха отрупани като на големи гроздове. После отново отправиха поглед към случващото се в парка и недалеч от тях видяха една възрастна старица, която беше седнала на пейка, записваше нещо много внимателно и изглеждаше наистина съсредоточена, а до нея имаше бастун, с помощта на който тя си помага при вървенето.
Двете деца се спогледаха и започнаха да си шушукат нещо и изглеждаше така, че обсъждат своята пакост. Не след дълго момчето се покачи по паламата, откъсна един клон от дървото и много бързо слезе. Двете деца много тихо се приближиха до възрастната жена, без тя да разбере, взеха бастуна ѝ, а на негово място оставиха откъснатата част. Побързаха да избягат и да се скрият, защото не искаха старата жена да ги види. Бяха решили, че след известно време ще дойдат отново и ще върнат бастуна и ще ѝ донесат сладолед за разхлада. Отидоха навътре в парка, но когато се върнаха, видяха, че няма следа от жената, нито от клона. Може би го беше използвала да се прибере с него. Когато съвсем се доближиха до пейката, те забелязаха оставена малка бележка. Прочетоха я и с много голяма изненада видяха, че е написана дума, която се състои точно от техните две имена. Нима старицата ги е познавала. Защо ли беше оставила тази бележка и точно тази дума, като те не я заслужаваха.
Беше време да се прибират. Вкъщи ги очакваха. Децата вървяха умислени, искаше им да върнат бастуна, вероятно той беше верен помощник на бабата и ѝ служеше за по-лесно придвижване. Пакостта беше увеличила своята продължителност, без да го планират, а добрите им намерения не можаха да се осъществят по план. Те влязоха в дома си и се погрижиха първо за чистотата на своите ръце и дрехи. Започнаха да разглеждат чуждата вещ. Бастунът изглеждаше стар, но добре запазен. Имаше вид на семейна ценност, предавана от поколение на поколение. Когато започнаха да го оглеждат много внимателно, по дървената повърхност децата се натъкнаха на дребни надписи. Буквите бяха доста ситни, затова малките търсачи взеха една лупа, която да им помогне в разчитането.
В долната част те успяха да разчетат местност “Пазители”, децата не бяха чували за подобно място в техния град. В средата на бастуна имаше нарисувана малка финикова палма. А в горната му част децата успяха да разчетат надпис “Светлина”. Момчето и момичето свързаха това име с градската библиотека. Те често взимаха книги оттам. Обичаха да са на това място, както те, така и повечето хора в града. Библиотеката беше много интересна като постройка. Отвисоко приличаше на слънце, защото се виждаше голямо кръгло пространство, от което излизаха няколко лъча. Отвътре големият кръг имаше отделни секции – място за концерти, за четене, за разказвачи на приказки и други интересни кътчета. А в лъчите на големи дървени рафтове се съхраняваха всички книги според техните особености (жанрове). Когато децата видяха надписа “Светлина”, се зарадваха, че виждат нещо познато.
Те потърсиха на картата на града, която имаха, информация за местността “Пазители”, но не откриха нищо. Попитаха и своите родители, ала и те не бяха чували. Затова решиха, че на другия ден ще отидат в библиотеката. Предположиха, че в някой отдел ще има повече информация за тази местност и че старицата по някакъв начин е свързана с нея.
Нямаха търпение да дойде утрото и когато се събудиха, бързо оправиха своята стая, закусиха, напълниха няколко бутилки с вода и тръгнаха, изпълнени с вълнение и желание да разберат повече за местността “Пазители”. Разбира се, взеха със себе си и дървения бастун, който се надяваха, че ще успеят да върнат, както и бележката на бабата.
Когато влязоха в библиотеката, се насочиха към мястото за информация. Посрещна ги усмихната г-жа Ная, която всички деца наричаха госпожа Ная с главно З, така тя бе станала известна като госпожа Зная.
– Какво желаете, скъпи деца? – каза приветливо тя.
– Ние искаме да научим повече информация за местността “Пазители”. Къде се намира, как се стига до нея?
След този въпрос погледът на жената стана много учуден. Сякаш беше изречено нещо много специално.
– А вие откъде знаете за тази местност? – попита ги тя.
Децата показаха бастуна. Разказаха, че са решили да дойдат тук, защото са разпознали името на библиотеката.
– Има една стая в нашата библиотека, който носи същото име като местността. В него се подготвя и съхранява много специална информация, но, за да влезете вътре, е необходимо да знаете тайната дума.
Децата се погледнаха едно в друго, опитаха да налучкат.
– Щедрост? – каза момичето
– Знание? – каза момчето
Г-жа Зная ги погледна, но по погледа ѝ се разбра, че не са уцелили. След известно мълчание тя каза:
– И аз ще ви кажа една хубава дума – успех. С налучкване трудно се стига до него. Не мога да ви пусна в стаята “Пазители”, но ще ви дам една книга, в която са запазени всички местности на града, откакто той съществува. Може там да откриете нещо, което да ви е полезно по пътя на успеха.
Децата се зарадваха на това предложение и очакваха с голямо желание да им бъде донесена книгата. Когато я получиха, те меко казано бяха изненадани, защото видяха, че е много дебела и търсенето им можеше да отнеме много време. Въпреки това решиха да започнат. Книгата беше стотици страници и беше направена така, че може да се закрепват още листи към нея.
Когато децата започнаха да я разглеждат, установиха, че всяка улица от техния град има своя история и различни хора през годините са допълвали с информация. Можеше да се разбере кой е живял, как се е променяла. Имаше снимки и рисунки, свързани с всяко място. Тази книга беше голямо богатство, съдържаше животът на всяка улица и местност и той продължаваше, защото някой полагаше усилия да записва. Момчето и момичето разглеждах с внимание и интерес и не усетиха как са минали няколко часа. Беше станало време да се прибират. Вече знаеха какво ще правят утре. Търсенето продължаваше.
На следващия ден първите посетители бяха двете ранобудни деца. Те отново взеха книгата и започнаха да преглеждат. Имаше едно специално очарование в това да се разгръща лист след лист и да се проследяват толкова много истории. Буквите бяха като пазители на знанието, защото те го бяха запечатали на по страниците и въпреки че на места бяха поизбелели, те поддържаха пламъчето на всяка история. Децата бяха внимателни, все повече опознаваха своя град, но още не откриваха информация за местността “Пазители”.
– Дали ще я открием някога? – разсъждаваше момчето на глас.
– Не знам – каза момичето.
Тогава г-жа Зная се приближи до тях и им каза.
– Искате ли да ви кажа още една дума, която може да ви помогне.
Децата кимнаха утвърдително.
– Търпение! – каза тя и се отправи към своето място.
Малките търсачи продължиха да преглеждат. Понякога разгръщаха по-бързо листите, в някои случаи спираха и четяха за потайностите на техния град. Така мина още един ден, без да са стигнали до нужната им информация. Но утрешният ден носеше нови надежди за тях и от рано сутринта те отново бяха в библиотеката с разтворена книга. Пътешествието продължаваше.
На една страница от книгата децата попаднаха на интересна картинка. Беше нарисувана сградата на библиотеката с лъчите и някои от по-значимите места, но освен това ясно се виждаше как всеки един от лъчите сочи към определено място извън града. Един от тях показваше посока към малка финикова палма, същата, каквато беше изобразена и на бастуна. Тогава си помислиха, че има връзка между двете и много внимателно проследиха на къде води лъчът. Направиха си списък за улиците, които ще преминат, видяха, че е необходимо да стигнат до гората. Денят беше топъл момчето и момичето си сложиха шапките и тръгнаха към мястото. Градът не беше голям и след около час те вече излизаха от него. Поляните около тях бяха изпъстрени с различни по цвят и аромат билки и цветя. Пчелите жужаха наоколо, а от дърветата се чуваха птичи песни. Хубаво настроение цареше в природата. Децата хем се любуваха на красивата картина около тях, хем в сърцата им имаше притеснение и очакване какво ли ще намерят. Стигнаха до началото на гората, поеха по пътечката. Сянката от дръвчетата им подейства доста ободрително. Горският живот беше различен. Всяка стъпка беше придружена от гласа на падналите сухи листа. Дърветата, изправени и раззелени сякаш гордо охраняваха тази местност. Дали заради тях не се казваше така местността “Пазители”. Децата вървяваха и мислеха за всичко това. Пътеката криволичеше и изведнъж те видяха малка къщичка от дърво, на вратата ѝ имаше изобразена същата финикова палма от бастуна, а под нея пишеш “Пазители”. Децата се спогледаха. Личеше им, че са развълнувани. Останаха малко в мълчание, но не след дълго решиха да почукат. Направиха го внимателно. След миг на вратата се показа бабата. Тя погледна двете деца, очите ѝ бяха пъстри със зелени и кафяви шарки. Те също я гледаха, но никой все още не казваше нищо. Чуваха се само птичи песни.
Някой трябваше да прекъсне мълчанието и момчето едва-едва започна да говори.
– Ние, нииии-ее искаме… – не можа да продължи и заплака.
Старицата стоеше и ги гледаше.
– Заповядайте, влезте. – каза тя. – Виждам, че ми носите бастуна, това е много хубаво. А аз вече мога да ви върна и счупения клон, но дали палмата ще може да го приеме.
Децата се спогледаха притеснено. Имаше някои пакости, които трудно се поправят.
– Вие направихте пакост, но решихте да се поправите. Това е смело и достойно начинание, но когато се предприеме, винаги идват и помощници. Беше ми много тъжно за палмата, но все пак реших да ви подкрепя в доброто и ви оставих бележка. Думата, която написах, ви е много нужда, защото тя е ключ към стаята на пазителите в библиотека “Светлина”, но тази дума има и по-могъща сила сред хората. Може да я използвате, за да разберете повече за финиковата палма. Когато я опознаете добре и ако решите, може би ще намерите начин да произлезе нещо добро от тази пакост.
И двете деца бяха много развълнувани.
– Но думата на бележката съдържа нашите имена. Как се е случило това? Случайност ли е? – попита момичето развълнувано.
Бабата не каза нищо по този въпрос, само се сбогува с двете деца.
Те тръгнаха по обратния път, крачките им бяха бързи, но това не стигаше да се върнат на същия ден в библиотеката. Беше време да се прибират и на утрешния трети ден щяха да продължат. Експериментът пакост – добрина им беше донесъл много вълнения и размисли, докъде ли щеше да ги доведе и какво ли щяха да запишат накрая в тяхната книга…
Рано сутринта момичето и момчето вече се бяха приготвили. Познатият път до библиотеката им се стори малко по-дълъг, въпреки че бързаха.
В библиотеката както обикновено беше много приятно, чисто, уютно, ухаеше на книги. Имаше вече и посетители. Децата влязоха и се запътиха към кътчето за Информация. Там ги посрещна госпожа Зная, те я поздравиха и побързаха да ѝ покажат листчето с тайната дума за стаята на пазителите.
Госпожа Зная не каза нищо, само ги помоли да я последват. Минаха по един коридор и стигнаха до врата, на която пише стая на пазителите. Г-жа Зная я отвори, децата влязоха и успяха да видят нещо много чудно – умален макет на целия град и важните места в него. Те бяха впечатлени от гледката – и паркът, и училището, и библиотеката, и финиковата палма и още много други неща бяха изкусно моделирани. Докато разглеждаха захласнато, децата не бяха забелязали, че бяха останали сами. Госпожа Зная беше излязла, а те искаха да ѝ зададат толкова много въпроси.
Те продължиха да разглеждат, по целите стени бяха поставени шкафове, на които има табели с важните места от града. На един от тях разпознаха финиковата палма. Отвориха го внимателно и започнаха да изваждат много материали оттам, всички свързани с дръвчето. Децата разлистваха лист по лист и все повече разкриваха истината – оказваше се, че семейството на старицата от стотици години са пазители на финиковата палма. Всеки един от тях беше записвал историята на това дърво, как е посадено, кога е поливано, с колко сантиметра е порасвало всяка година, кога е дало първия плод. С толкова внимание и старание беше направено всичко. Децата вече разбираха, че всъщност всички места, които са важни за града, си имат свои пазители и, които са се грижили за тях и са пазили спомените в писмен вид, защото така винаги е по-сигурно, че ще се помни. Всеки един от лъчите сочеше към място извън града, в което живеят пазители.
Децата продължаваха да разглеждат, бяха стигнали почти до края, когато, разгръщайки стара тетрадка, на един последните листи беше записан с големи букви и знаци за внимание следния текст:
Важно е да се знае, че ако някой отсече част от финиковата палма, то тя ще изсъхне…”
Когато децата прочетоха това, много се натъжиха. Те съвсем не искаха това да се случи, започнаха да търсят из другите документи дали няма оставено послание как това да бъде избегнато. Уви, не намериха. Тръгнаха си уплашени и разтревожени и с бързи крачки се отправиха към старата финикова палма. Когато стигнаха до нея, наистина забелязаха, че част от клоните са започнали да съхнат. Плодовете все още зрееха. Това още повече ги разстрои. Много бързо се запътиха към къщата на старицата, щяха да я помолят за съвет какво да направят. Как да оправят нещата. Те тичаха със сетни сили и когато стигнаха, намериха старицата прилежно да записва нещо. Влязоха в двора, но не можеха да проговорят, а очите им бяха изпълнени със сълзи.
Старицата ги видя, отиде към тях и заговори.Сигурно сте били в библиотеката. И вече сте разбрали какво ще се случи с финковата палма. Аз я помня още от дете, майка ми, бабите ми, цялото ми семейство сме се грижили за нея. Както е отрупана с плодове, така за мен е отрупана и със спомени. Ние сме пазители на историята на тази финикова палма. Всички си имаме своя история и ако отделим време, за да се опознаем, ще бъдем по-близки, ще се разбираме по-добре и по-малко ще се нараняваме.
– Ние искаме да я спасим, искаме да върнем времето назад и това да не се е случвало. – казаха едно след друго двете деца.
– Времето назад не зная как да върна, но това, което предстои, може да се подобри. Когато има счупено, винаги са необходими грижи и внимание, време и търпение, за да заздравее. Ако ги проявите, аз мисля, че има шанс, не да върнем времето назад, а да вървите напред и да сътворите нещо добро. Тайната дума вече ви помогна веднъж, тя отключи вратата на познанието. Вие сигурно все още се чудите на съвпадението, че тя е съставена от двете ви имена. Сега бих ви посъветвала да я приложите отново. Помислете добре какъв смисъл имат вашите две имена и как когато се обединят, могат да направят така, че да се промени тъжният край на палмата.
Децата гледаха старицата и не знаеха какво да кажат. Те се прибраха вкъщи и започнаха да умуват. Дълго си говореха през нощта, направиха списък като най-отгоре сложиха своите имена. Двете деца наистина бяха много задружни и бяха обнадеждени, че ще се правят заедно. Първото им действие беше свързано с името на момчето. Дни наред те ходеха до финиковата палма, поливаха я, махнаха плевелите около нея. Листата продължаваха да съхнат, но благодарение на това дървото имаше сили да отгледа своите последни плодове и тяхната сладост ставаше все по-голяма.
Изминаха няколко седмици, децата не се отказваха от начинанието си, гледката ги натъжаваше, но те продължаваха.
Фурмите вече бяха започнали да узряват. Двете деца ги опитаха и плодовете бяха наистина много сладки и ароматни. Момчето откъсна на своята сестричка, за да може да опита и тя и нейната усмивка грейна от удоволствие. Тя написа дейност, свързана с нейното име, и после радостно каза.
– От тези форми можем да направим нещо любимо на хората и да ги дарим с тях, за да запомнят сладостта на финиковата палма.
Момичето продължи да разаказва на своето братче. Двете деца изглеждаха наистина ентусиазирани. Много бързаха да се приберат вкъщи. Измиха се добре, сложиха престилки и започнаха да мислят рецептата.. Момиченцето добави част от продуктите, момченцето още някои. След няколко опита, вече бяха много доволни от резултата. Няколко фурми с малко добавки се бяха превърнали в чудесни бонбони. Първо, те почерпиха своите родители, а след това всеки ден ходеха до финиковата палма, беряха фурми, правеха бонбони и ги раздаваха на хора, които минаваха край дръвчето. Всички почерпени бяха хем много учудени, хем приятно изненадани от жеста на децата и от чудесния вкус, който имаха бонбоните. А палмата поглеждаха с радост и благодарност Така минаха няколко седмици. Фурмите на дръвчето бяха на привършване. Оставаха още няколко. Двете деца много старателно обираха всички, които са готови.
Един ден те видяха, че са останали последните три фурми и това беше краят. Те ги откъснаха много внимателно, занесоха ги в дома си и знаеха, че трябва да направят нещо специално. Този път се разбраха само с поглед и знаеха какво да сътворят. Взеха трите фурми и от тях измайсториха последните три бонбона. Поставиха ги в красива кутийка, облякоха се с дрехи като за празник и излязоха навън, за да отидат при един специален човек. Този път крачеха с по-ведро настроение по горската пътечка.
Когато старицата ги видя, тя се усмихна.
– Усещам, че имате някакви вести за мен!
Децата също се усмихнаха.
– Ние обединихме силата на нашите имена за добри дела. Осъществихме няколко неща, с която вярваме, че ще помогнем финиковата палма да бъде запомнена. Първо, се опитахме да увеличим нейните сили, като се грижихме за нея – каза момчето.
– Тя успя да отгледа своите фурми, а от тях направихме вкусни бонбони и дарихме с тях хората от града – допълни момичето.
След кратко мълчание децата продължиха:
– В тази кутийка носим последните три бонбона от фурмите на финиковата палма. Те са дар за теб! Нека в теб последният спомен от дръвчето бъде сладък!
Ние ще направим и още нещо – ще посадим трите последни костилки от фурмите и ще положим нашите грижи да пораснат нови финикови палми, традицията на пазителите да се запази и тези дръвчета да даряват щедро с плодове. Така животът на палмата ще бъде продължен.
Бабата стоеше и внимателно слушаше децата. Можеше да се забележи едва доловима усмивка и много разбиране. Не мина много време и тя каза.
– Мили деца, освен вкусните бонбони вие опитахте и вкуса на лошото и доброто. Какво ще запишете за тях във вашата книга.
Децата помислиха за миг. Явно старицата знаеше доста неща.
– Ние направихте една пакост и видяхте колко време отнема тя да се поправи. Понякога, ако сме разумни, можем да си спестим това време и да не причиняваме излишни неприятности. Но от всяко зло, може да произлезе нещо добро – казаха децата.
– Да – каза старицата. – Когато лошото беше вече факт, вие събрахте сили да не се скриете от трудностите, а да ги преодолеете и след тях изглеждате по-доволни, щастливи и разумни. Когато доброто е победител, лошото става просто един урок по пътя. Бонбоните носят не само сладостта на фурмата, но и сладостта на доброто, което сте вложили. То е нужно на хората.
– Мога ли да ви помоля да създадете още един списък? – попита бабата
Децата кимнаха в знак на съгласие.
– Направете списък на продуктите, с които създадохте бонбоните и разкажете вашата история. Но преди всичко най-отгоре може да напишете тайната дума, която ви беше помощник и която съставя вашите две имена.
Децата се усмихнаха. Момчето внимателно написа Благо, а момичето Даря. Така най – отгоре на рецептата се появи думата благодаря. Тя е особено сладка и значима и за този, който я изрича, и за този, който я чува и носи вълшебна сила.
Старицата взе готовия лист, сложи го в един много хубав бял плик, написа с красив почерк “Благодаря”, докосна го с ръце и той се превърна в красива птица феникс, която да разнася по широкия свят рецептата и силата на думата благодаря, верен помощник на хората
Благо, Даря гледаха с голямо вълнение. Те разбраха, че старицата е вълшебница. Тогава Благо се обърна към нея и я попита:
– Ти сигурно си можела да ни спреш и да не откъсваме нищо. Защо не го направи?
– Аз не можех да ви спра да направите зло, но можех да ви помогна да го преобърнете на добро. Когато клонът беше счупен, използвах силата на думата “Благодаря”, която е с мен и в добри, и в лоши моменти. Тогава си казах: “Благодаря за тази ситуация! Всяко зло, за добро”. Оставих ви бележката, говорих с госпожа Зная, помолих я да ви даде тайната книга, ако решите да отидете. Вие научихте много ценен урок, което за мен също е една добрина.
Децата слушаха с интерес. Даря след известно време отново попита.
– Не ти ли е мъчно все пак, че финиковата палма ще изсъхне.
Бабата се усмихна и каза:
– Ние пазителите, имаме някои тайни, които не са записани никъде. Една от тях е, че името на финиковата палма идва от птицата феникс, която според някои от древните митове е безсмъртна и се възражда от пепелта. Това се случва и с дръвчето, когато основната част изсъхне, от корените му в земята се показват клони, които се наричат издънки, и тя започва нов живот. Сега аз ще продължа да се грижа за тях, да ги поливам и да записвам тяхната история. Но съм и много благодарна и щастлива, че вие посадихте три нови финикови палми и създадохте тези чудесни бонбони. За природата доброто се умножи по три, а рецептата на вашите бонбони сигурно всеки ден ще прави деня на много хора по-сладък. Някой ще ги сътворява с благодарност, а друг ще ги приема с благодарност, а това е най-сладкото нещо.
Рецепта за бонбони „Благодаря“
Една кутия с фурми – обелени и без костилки;
Кокосови стърготини – 150 гр. за тестото на бонбоните и овалване;
4-5 супени лъжици рожково брашно;
2 супени лъжици какао;
Фурмите се накисват във вода за около половин час, за да могат да се обелят по – лесно. След като сме направили това, добавяме кокосовите стърготини, рожковото брашно и какаото. Объркваме добре сместта и започваме да оформяме бонбоните.
В плосък съд предварително приготвяме още малко кокосови стърготини, в които овалваме бонбоните.
Подреждаме ги красиво в подходящ съд и поднасяме с усмивка и благодарност.
С какво може да ви бъде полезна тази приказка за учители и родители:
- Приказката за бонбоните се появи в помощ на идеята за проект “Кулинарна книга от деца”, който може да се реализира в училищна среда или вкъщи.
За да бъде интересно, творческо и предизвикателно за децата, Кулинарната книга предвижда да се отличава от всички, които се предлагат на пазара и да е нещо уникално по рода си.
Подготовка за книгата:
Рецепта – децата избират своя любима рецепта, която да опишат.
Полезни насоки, които да им помогнат за описанието:
- необходими продукти;
- начин на приготвяне – описваме добре всяка стъпка от приготвянето, последователността, с която слагаме продуктите;
- време за печене, ако има такова;
- напомнянене за почистване и измиване на всички използвани съдове за готвене, като част от цялото приготвяне;
- начин на поднасяне и украса.
Дотук всичко изглежда по-скоро традиционно. Ето и предложенията към децата, с които да направим книгата по-специална.
- тяхна рисунка на необходимите продукти и на готовото ястие;
- тяхна история как се е появила тази рецепта.
В тази връзка написах приказката за бонбони “Благодаря”, която претърпя няколко редакции от първоначалния си вид, но съм много благодарна за пътя, по който се усъвършенстваше.
В деня на представяне на идеята им прочетох приказката, показах им рецептата, бях направила и бонбони и им от правих предложение да създадем кулинарна книга. Първата рецепта беше от моя страна, за да им дам съвсем ясен пример. Вярвам, че този метод на личния пример, работи добре при децата и им дава една посока и опора, с които да развият свои собствени творения.
В зависимост от възрастта на децата могат да се отправят към тях още няколко предложения:
- книгата да бъде двуезична (на български и на английски език) – като най – базово могат да се сложат и на двата езика необходимите продукти, а за по-напредналите да се направи превод на по-голяма част от текста.
- ако децата са на подходящата възраст, след като са написали текстовете, могат да ги наберат на word и да поставят рисунките, които са предварително сканирани или снимани (междупредметна връзка с информационните технологии)
Каква е ролята на учителя/родителя:
- да ги вдъхнови с пример;
- да им помогне при писането и редактирането на текстовете;
- да сглоби цялата книга – моето предложение е да има електронен вариант, а за отпечатването най-лесният вариант ми се струва, ако е на листи А4, които после се свържат със спирала.
- Бих използвала сградата на библиотеката, която прилича на слънце със лъчи. Децата могат да я нарисуват, както те си я представят. В приказката се казва, че в лъчите се поставят книги с разни особености. В тази връзка съвсем естествено може да се включи темата за жанровете и да се разпределят по лъчите – романи, приказки, разкази, басни… Децата могат да са активни в цветовете и когато им се разказва за романите, че са големи по обем текстове, те да решават с какъв цвят да е съответният лъч.
- Не бива да се пропуска възможността за разговор за думата “Благодаря”, ако има подходящи условия.
Споделяме тези възможности за работа с приказката, като се надяваме, че ще събудят творческо настроение така, както се случи при нас.
Приятно творчество!